Наскоро бях на детски рожден ден, където една майка ми разказа за сина си. Още от първи клас му било трудно с писането — сбъркани букви, трудно и бавно писане, бъркане на граматически правила и словоред.
Това довело до ниски оценки по български и обратна връзка, че трябва да се съсредоточи повече. Родителите му, без да знаят какво друго да правят, го карали да се концентрира, да се старае повече, просто да напише думата правилно.
Само защото имал по-малък брат, който ходел при логопед за шъшкащи звуци — някой най-накрая забелязал какво всъщност се случва. Родителите помолили логопеда да се види с него и така за първи път, в края на втори класи, чули думата: дисграфия.
Майката се чувстваше виновна по онзи особен начин, от който трудно се отърсваш. Виновна за всеки път, когато му се е дразнела заради почерка му. За всяка домашна работа, завършила с разочарование и от двете страни. За двете години, през които всички около него приемали, че това е проблем с усилието, а не с неврологията.
Но тя се и ядосваше — и с право — че нито един негов учител не го е забелязал. Те са били също толкова в неведение, колкото и тя. Никой в това училище, през цялото това време, не е казал: това дете не е като да не се старае, нещо друго се случва.
Какво всъщност е дисграфията?
Дисграфията е състояние, което засяга способността на човек да пише. Не неговата интелигентност, не желанието му, а задачата да пренесе думи върху хартия. Формирането на буквите, разстоянието между тях, физическото усилие.
Децата с дисграфия често са умни, обичат да четат, да говорят, пълни са с идеи, които просто не могат да изразят чрез писане така, както съучениците им. Отстрани това може да изглежда като небрежност, или инатливост, или просто като липса на старание.
Открита навреме и с правилна подкрепа, дисграфията е напълно управляема. Колкото по-рано разбереш, толкова по-рано можеш да помогнеш — и толкова по-малко щети се нанасят. Не само на уменията, но и на самочувствието на детето.1
Защо се открива толкова късно?
От учителите се очаква да преподават, да оценяват, да докладват — и по някакъв начин също да разпознават всяко дете, което се затруднява по причина, различна от очевидната. Това не е реалистично очакване без подходящо обучение и личната им нагласа да попитат: защо на това дете му е трудно? Не просто: защо това дете не се представя добре?
Образованието все още е насочено, на твърде много места, към това децата да се справят отлично с едни и същи неща, по един и същи начин, за едно и също време. Тези, които не могат, или се напъват докато успеят, или изостават и получават някакъв етикет. Идеята, че едно дете може да се нуждае от различен подход — не специален, а различен — все още се третира като изключение, а не като нещо, което трябва да е част от системата.
И не става дума само за обучителни различия. Редовни, смислени проверки на това как се чувстват децата емоционално, а не само оценки на представянето, биха уловили много проблеми отрано. Детето, което е замълчало, защото го тормозят. Онова, което не може да се съсредоточи, защото у дома нещо не е наред. Или онова, което не може да пише правилно, защото мозъкът му работи по различен начин.
Какво се случва, когато все пак разбереш?
Когато майката разказала на друга майка за диагнозата, отговорът бил: „Тази дисграфия сигурно е поредната глупост, с която те манипулират да плащаш луди пари за терапии. Ще го израсте! Спри да стресираш детето с тези терапевти — само го караш да мисли, че нещо не му е наред."
Разбирам откъде идва тази реакция. Има основателно безпокойство за свръхдиагностициране, за медикализиране на всяка детска трудност. Тези неща са факт.
Но дете, което не получава подкрепа, защото възрастните около него са решили, че проблемът не съществува, продължава да се бори. Просто го прави само, и все повече е убедено, че проблемът е в него. Да предпазиш детето от диагнозата не го предпазва от самото състояние.
Осъзнатостта не означава да изживяваш случващото се като катастрофа. Означава да обръщаш внимание. Ако нещо изглежда нередно, да потърсиш отговори, и ако има нещо, да се справиш с него рано, а не късно. Не всяка трудност ще има име, и не всяко име ще носи ясно решение.
Но навикът да търсиш, да питаш, да поискаш оценка когато не си сигурен си заслужава да се насърчава, а не да успокояваме хората, като им казваме да не се тревожат.
Онази майка на партито вече познава сина си по начин, по който не го е познавала преди. Знае какво му е трудно и защо, и знае как да му помогне. Само иска да го е знаела по-рано. Аз също.
Източници:
- Дисграфия - https://shareni.bg/disgrafiya/